Марио Кроненберг

Íà÷àëî Ñòèõîâå Ñòèõîâå 2 Ñòèõîâå 3 Ñòèõîâå 4 Ñòèõîâå 5 Ñòèõîâå 6 Ðàçêàçè è íîâåëè Çà ìåí Ñíèìêè 2011 Õåëîóèí - Äåíÿò íà âñè ñâåòèè Íà÷àëîòî íà êðàÿ Ïîñëàíèê íà Âèñøèÿ ðàçóì

Не вярвам в любовта...

Не и в тази,
която изпитвах някога към теб.
Не и в тази,

която събира хората до края на дните им -
и в безлунните нощи, и в неслънчевите дни,
в болката и в радостта, в полета и в падението.

Не и в тази,
която те кара да желаеш цял живот
да държиш ръцете на един човек,
да заспиваш до него всяка нощ.
Да го търсиш в цялото си отредено време на земята
и дори да го намериш,
той да не те обича по същия начин.

Тази любов,
която те зарежда с желанието да го слушаш
безкрайни часове,
да вярваш в него и да знаеш,

че и двата ви живота взети заедно
няма да ви стигнат.
Да жадуваш вечно прегръдките му

и нищо земно да не ви разделя.

Онази любов,
която те кара да плачеш,
когато го изпращаш с дъжда,
която ви закриля,
докато танцувате върху лунната светлина.

Онази любов,
за която не трябват думи, а само вдъхновение...
И когато е така - светът е само за двама.

Тя е света...

Любовта,
за която се хвърляш в огъня,
за която си готов на всичко.
Тази любов не е за хората - тя е изцяло магия...
Не зная дали ти или аз ще я срещнем някога.

Ти вярваш в нея.
Аз - не.

А обичала ли си някога така?
Така, че нищо да не може да спре
полетът към този, когото обичаш?
Обичала ли си с тази любов?
Кълняла ли си се с всички думи и във всичко?
Крещяла ли си от болка?
Умирала ли си с мълчанието?
Молила ли си се на колене
да те пощадят - теб и тази любов?
 
Аз обичах някога така.

Ала сега всичко е минало.
Не вярвам в тази любов!
А друга няма...

 

Търся те...

Търся те, отчаяно те търся - без да спра
Цял живот се мъча аз да те намеря
И ще продължавам докато умра -
така желая те, че целия треперя...

Нощем... ах, нощем аз те чувам как крещиш
на моята душа във коридорите безкрайни
Неистово се носиш и фучиш -
разтърсващ плач на вятъра, изпълнен с тайни...

Понякога те виждам – ти си светлина -
сияние, блуждаещо във мрака
Безмилостно красива, прелестна жена,
която със протегнати ръце ме чака...

Уви, изплъзваш се, отново си отиваш – там...
Оставяш ме във плен на твоята усмивка
Внезапно осъзнавам, че съм сам
и продължавам да те търся – без почивка...

 

Тази кратка измама: живот

Пийте, пийте приятели, нека
се разлива пелин до зори
Всяка мисъл да бъде пътека
и до гроба във нас да гори!

Вдигам тост за успехите наши
извоювани с болка и пот
Претворили в сълзи и надежди
тази кратка измама: живот

Вдигам тост за забравени чувства
оцеляли в машинния век
За случайния миг, сред компютри
Да намериш отново ЧОВЕК

Да почустваш оная тревога,
дето тайно в съня ти трепти
Да изгаряш в сълза и усмивка
уязвим за любов и мечти...

Нека пием за днес и за утре,
за ЧОВЕЦИТЕ в шепа народ
на които дължим да е вечна
таз прекрасна измама: живот!

В душата ти...

 

В душата ти има ли място
за мечти, оцелели след съд?
Kапка късно море, шепа вятър
и любов уморена от път?

А в душата ти има ли огън
за наивност и вяра в света?
За безумие - с вик телефонен
да разплачеш внезапно нощта?

Надежда

Тази нощ ще дойда в твоя сън,
когато ще си топла и сама,
когато пролетният дъжд ръми навън -
безброй целувки ще ти донеса...

Страхувам се - отдалечаваш се от мен
Невидимата нишка между нас линее
Но аз към теб все тъй съм устремен,
и любовта в сърцата ни живее...

Любима, усмихни се - ще се върна!
Ще има пак целувки бездиханни
Със цялата си нежност пак ще те прегърна,
и ще се затворят всички стари рани

Недей, не мога с теб да се сбогувам!
Кой може на сърцето да нарежда?
Аз коленича и целувам
заглъхващите стъпки на надежда...