Новели

 

                                                               Глава 1

 

                Всичко започна в 15 часа през един горещ юлски следобед. Бях задрямал кротко пред телевизора, когато това досадно домашно животно - телефонът, невъзпитано започна да звъни. След третия звън вдигнах слушалката, като наум проклех човека, който смущаваше следобеднто ми спокойствие.

-         Мистър Калвин?

Моментално се разсъних - повече от 7 години не бях чувал кодовото си име.

- Да - отговорих машинално.

- Обаждам се от името на Церберус. В 17 нула нула среща пред Щефансдом - човекът говореше отсечено и властно, с глас нетърпящ възраение - като военен.

Въпреки, че имам железни нерви, след няколко минути  ме изби студена пот. Както винаги в опасни ситуации, организмът ми реагира със закъснение - това ме е спасявало многократно. За да ми се обадят, значи се е случило нещо извънредно - въпреки, че още нямах 40 години, аз бях, така да се каже, в пенсия и бившият ми шеф ми даде черно на бяло, че ще бъда реактивиран само в случай на война. Изкъпах се, обръснах се, облякох се полуофициално и точно в 17:00 бях пред Щефансдом - в центъра на Виена. Към мен се приближи красива японка и зачурулика на перфектен английски:

-         Здравейте, мистър Калвин! Аз съм Наоми. Моля последвайте ме. Въпреки, че в момента през главата ми минаваше какво ли не, машинално отбелязах, че има чудесен задник и стройни бедра, които се очертаваха под полупрозрачната и рокля. Това, разбира се не ми попречи да огледам с периферното си зрение дали някой не ни следи. Ако имаше такъв, го правеше доста умело, защото нищо не забелязах. След малко влязохме в черен мерцедес  с дипломатически номер. До мен седеше среден на ръст мъж с атлетическо телосложение и с лисича физиономия. Той отсечено се представи:

                -         Полковник Пиърс.

След това включи сателитния видеотелефон, вероятно защитен от подслушване. На екрана се появи... моят бивш шеф Саундърс.

-         Как сте, Калвин? - той се опита да изобрази нещо като усмивка, но това определено не му се удаде - съжалявам, че ви развалих спокойствието, но въпросът не търпи отлагане. На прага сме на нещо, което далеч нъдхвърля обикновеното човешко мислене. И тъй като за мен Вие сте един от най-умните хора на тази планета, ще ви помоля да ни помогнете.

Неговото изказване буквално ме шокира - никога досега този човек не ме беше молил за нещо, а доколкото знам тази дума въобще не съществуваше в неговия речник. Изчаках няколко секунди и попитах:

-         За какво става дума, сър?

-         Съжалявам, но това ще научите след като пристигнете в Базата. - отново направи гримаса, която при добро въображение можеше да мине за усмивка и изчезна от екрана.

Пиърс нареди на шофьора да ни закара до най-близкото военно летище. Там ме чакаше изтребител "Стелт" - с антирадарно покритие и отличителни знаци на НАТО. Излетяхме веднага. Знаех, че е излишно да питам накъде, затова се опитах по уредите в кокпита да се ориентирам. Издигнахме се директно в стратосферата и поехме курс Запад-Югозапад. Летяхме с пределна скорост - над 3500 км/ч. След около 3 часа ни заредиха във въздуха, а след още 2 часа кацнахме на малко островче някъде в Тихия океан. Бяхме прелетели над 17000 км - почти половината земно кълбо. По мои изчисления бяхме на ширината на Екватора, а местното време бе около 12:00 часа.

Освен пистата нищо не подсказваше, че на този остров съществува военна база. Моментално след кацането се спуснахме заедно със самолета в подземен хангар с внушителни размери. Направи ми впечатление, че бе абсолютно пуст. Само в единия край бяха струпани доста сандъци. Когато минахме покрай тях видях по обозначенията, че вероятно съдържат електронна апаратура. Пилотът ме заведе до явно току що оборудван санитарен възел, където се освежихме. След това го последвах до един асансьор, в който нямаше абсолютно никакви бутони, освен малък син екран. Пилотът постави дланта си върху него. След няколко секунди екранът стана зелен и асансьорът потегли надолу с голяма скорост. Спуснахме се поне 200 м, а може и повече. Когато най-после спря, пред нас се отвори масивна метална врата, а зад нея за моя изненада имаше още по-масивна врата от ...стъкло. Попаднахме във широк около 5 м  коридор, чиито таван светеше с почти дневна светлина. Стените му бяха от светлосиньо стъкло. В края му имаше врата от жълт стъклопласт. На входа имаше малък син екран на височината на гърдите. Пилотът ме помоли да сложа дланта си върху него. Както в асансьора, след няколко секунди екранът стана зелен и вратата се отвори.

-   Аз съм дотук. Приятен ден, сър! - каза пилотът, помоли ме да му предам часовника си, мобилния телефон и всякаква друга електроника, която имам у себе си, обърна се и тръгна обратно към асансьора.

 

                                                                              Глава 2

 

Коридорът в който влязох, бе зелен със светещи стени. Той бе доста дълъг - около 60 м. Докато го пресичах усетих някакво странно напрежение - имах чувството, че хиляди иглички се забиват в кожата ми. Вратата в края му се отвори сама и аз ...попаднах в друг свят. Когато вратата се затвори, тя просто се ...разтвори във въздуха. Стоях на брега на огромен океан, но съдържанието му не приличаше на вода, а по скоро на някакво фосфорециращо желе, чийто цвят се променяше плавно от син през зелен до жълт. Беше вероятно нощ, но на небето, което беше с виолетов цвят светеха доста ярко две луни. Едната бе по-голяма и по-ярка от другата. Зад и около мен имаше странни растения, които със сигурност не бяха земни. Температурата бе около 25 градуса, и въздухът бе доста сух. Нищо чудно - океанът пред мен очевидно не бе от вода. Нямаше вятър и което бе най-интересно и направо плашещо - беше идеално тихо. Такава неестествена тишина, че чак се смразих. Чувах буквално как бие сърцето ми и собственото си дишане.  Усещах странна миризма, която обаче не бе неприятна, даже бе малко упойваща. Когато минах покрай едно от растенията, тя се усили. Но това което веднага привлече вниманието ми, бе една сграда с формата на кълбо, която се намираше на около 50 м вдясно от мен. Към нея водеше нещо като път с ширина около 4 м, постлан с еластична настилка от неизвестна материя.

В този момент някой ме повика. Буквално подскочих - звукът прозвуча като експлозия в тази абсолютна тишина. Както и очаквах, бе Саундърс. Стоеше пред сградата. Бях сигурен, че преди секунда го нямаше - просто се появи от нищото.

-         Знам, че си шокиран. Но още нищо не си видял. Ела в кулата - там е контролният център.

Тръгнах с бърз ход нататък, почти тичах. Сградата бе от тъмносив метал. Не се виждаше нищо подобно на врата. Когато стигнах до него, точно пред нас стената буквално изчезна. За моя огромна изненада Саундърс беше облечен със син гащиризон. За пръв път в живота си го виждах без костюм. Направи ми знак с ръка да вляза. Влязохме и секунда след това стената зад нас отново се появи. Бяхме в огромна зала с почти 100 м диаметър. Стените и бяха бледозелени и излъчваха мека светлина. Те приличаха повече на стъкло, отколкото на метал. В средата и имаше почти кръгъл пулт, над 20 м в диаметър около който имаше нещо като въртящи се столове със странни форми. На пулта имаше дисплеи каквито никога не бях виждал. Самият пулт беше някак недействителен. Когато се приближих, разбрах защо - през него се виждаше отсрещната стена - той беше нещо като холографно изображение.

Саундърс ме погледна и сякаш с поглед ми каза: "Е, какво ще кажеш" .

-         За това си заслужаваше да дойда до тук - обмислях внимателно всяка дума, знаех, че шефа не обича празните приказки - Всъщност "тук" може да означава какво ли не. На Земята ли сме?

-         И да и не. Това място е като този проклет пулт - то всъщност не съществува. Или ние не съществуваме тук - трудно е да се обясни. Гледал ли си "Стар трек"? Това е нещо като холодека на "Ентърпрайз". Гледай!

Той докосна нещо на прозрачния пулт. Изведнъж стените изчезнаха. Навсякъде около нас се простираше огромна пустиня. Той отново докосна пулта. Ефектът бе поразителен. Озовахме се във вековна гора. Точно пред нас от огромна височина падаше кристалночиста вода и се разбиваше на хиляди пръски в необятно езеро. Това беше най-красивия водопад, който бях виждал. Въздухът бе наситен с влага, дърветата ухаеха. Но нещо не беше в ред... не се чуваше никакъв звук.

-   Със звука нещо не се получава - Саундърс поклати глава. Може би се е повредила апаратурата - кой знае на колко години е...

-         Открихте ли енергийния източник - попитах.

-         Не - със съжаление поклати глава Саундърс - вероятно е някъде отдолу, но тук понятията горе и долу са относителни.

-         Имаме ли връзка с нашия свят?

-         Никаква.

-         А защо сме само двамата? Очаквах цял екип със специалисти...

-         Ти си третия човек,  който успя да премине през бариерата.

-         Каква бариера?

-         Зеленият коридор. Само аз и Престън досега успяхме да го преминем.

-         А той къде е?

-         Изчезна...

-         Как така изчезна?

-         Ами ей така. Докосна нещо от другата страна на пулта и... изчезна.

-         А вие откъде знаехте, че аз ще премина?

-         Интуиция. Имам чувството, че бариерата пропуска само хора с изключителни умствени способности, а ти си един от тях.

Въпреки, че не съм суетен, се изчервих от удоволствие - шефът беше пословично пестелив с похвалите.

-         Как можем да се върнем обратно?

-         Сложно е. Трябва да възстановим първоначалния свят в който пристигна, след това да отидем по пътя там, където вратата изчезна и да поискаме силно да се появи отново. И ... тя се появява.

-         От колко време изследвате този ...феномен?

-         От една седмица. Подземния хангар, който видя и пистата, не са строени от нас. Между другото този остров не съществува на нито една карта. И допреди седмица наистина не е съществувал. Точно преди осем дни го откри един сателит. Появил се е от нищото. Тук дълбочината на океана е била над 9 000 метра!

-         А защо и горе няма никой?

-         Ами, как да ти обясна - "обикновените" хора даже не могат да кацнат тук - получават веднага адско главоболие и ако не се махнат до половин час, припадат.

-         А пилотът, който ме докара?

-         Той докара и мен и Престън, но не можа да премине бариерата. Той вероятно е най-интелигентният пилот в НATO.

-         Значи това е нещо като остров за "избрани".

-         Може и така да се каже.

-         А как стои въпроса с жените?

-         Жените? - Саундърс се усмихна иронично - тук те нямат никакъв шанс.

Знаех, че презира съществата, които "уринират клекнали", както казваше понякога. Явно през тези седем години отношението му към тях не се бе променило.

-         Поне логистична подкрепа нямаме ли? - попитах - предполагам, че сте филмирали някои неща тук и сте ги изнесли горе.

-         Не става - тук нашата техника не работи. Никаква електроника не може да мине през бариерата.

-         А стари механични фотоапарати?

-         Опитахме - филмите се осветяват. Няма начин да се екранира тази бариера.

-         Каква е нашата задача?

-         Да разберем как функционира тази проклетия (за втори път чух шефа да проклетисва - нещо което никога не бе правил пред мен преди и знак, че е доста изнервен), да намерим енергийния и източник, да открием Престън и ако можем да деблокираме бариерата.

-         Какво знаете за тази бариера?

-         Това е съвършен филтър - пропуска само хора с много висок коефициент на интелигентност. Но най-лощото е, че почти нищо друго не пропуска - не само електроника, но даже и хранителни продукти - след бариерата всичко вече е негодно за ядене. Но най странното е, че тук човек не изпитва глад - обърна ли внимание?

Чак сега осъзнах, че глада който изпитвах след пристигането си напълно е изчезнал. Нещо повече - чувствах се сит, спокоен и някак си доволен.

-         Нещо повече - продължи Саундърс - тук човек се чувства толкова добре, че направо не му се излиза повече - толкова здрав не съм бил никога.

-         Прав сте - от няколко години имам болки в кръста, а сега те просто изчезнаха. А какво знаете за този остров?

-         Явно е изкуствен - дълбок е само около 3 000 м. Но под него не можем да пуснем никакви апарати - веднага излизат от строя и потъват - явно и там има бариера.

-         А опитахте ли да го пробиете на 200-300 м под водата?

-         А ти как мислиш? Никакъв шанс - под водата на около 100 м в диаметър от него не функционира нищо.

-         Добре, тогава бихте ли ми обяснили как работи този пулт?

Саундърс се отпусна в едно от креслата край пулта и ми посочи съседното. Първоначално буквално потънах в него, но след това то прие формата на тялото ми и нещо като амортизатор плавно ме повдигна нагоре. Беше най-удобното кресло в което съм сядал. "Не е зле да имам едно такова във Виена" - помислих си - "тогава едва ли ще ме боли кръстът". Саундърс ми посочи една тъмночервена плочка и каза:

-         Това е нещо като RESET бутон.

Докосна я, тя стана зелена и водопада изчезна. Около нас се простираше необятна пустиня. След това ми посочи нещо прилично на джойстик и каза:

-         А с това можеш да дефинираш различни видове ландшафт - докосна го и на един малък триизмерен екран пред нас се появи картината на водопада, завъртя го и картината също се завъртя - можеш да изменяш перспективата, от която го гледаш и по този начин да местиш и твоето местоположение в тази, така да се каже - холограма.

След това го натисна леко и тази картина изчезна, а се появи друга - много по-интересна - огромна площадка, настлана с гладки, почти огледални плочи. На извесно разстояние се виждаше явно огромна сграда, а до нея - о, боже, това бяха със сигурност извънземни космически кораби! Саундърс усети колко ме впечатли тази картина и затова реши да я материализира.

-         Ето с този бутон - посочи той една жълта плочка - картината, така да се каже, оживява.

Докосна я, тя позеленя и ние мигом се озовахме върху този космодром. Изведнъж стана хладно - високо горе се виждаха красиви облаци, които скриваха слънцето. Но някъде в далечината хоризонта розовееше - може би скоро щеше да изгрее второ слънце? До ноздрите ми достигна странна миризма. Космодрома беше просто необятен. Само в една от посоките към които се обърнах се виждаха ниски възвишения, във всички останали посоки краят му не се виждаше.

-         Наистина е впечатляващо - казах - можем ли да отидем до тази сграда?

-         Разбира се. Аз вече бях там - вътре има какво ли не. Това наистина трябва да е бил космодром.

-         А корабите?

-         Опитах се да вляза в няколко, но без успех.

-         Някакви признаци на живот?

-         Никакви.

-         Все пак, ако не възразявате, искам да разгледам най-близкия.

-         Не възразявам.

Отблизо изглеждаше още по-внушително - грамаден обтекаем корпус от блестящ метал с дължина поне 500 м. Стоеше на яки подпори с формата на осмостен. В една от подпорите имаше нещо като асансьор. Влязохме вътре и аз докоснах синия екран с длан. Както и очаквах, той стана зелен и асансьора пое нагоре. Спря на една площадка на около 30 м височина. Отпред имаше отново син екран, но когато го докоснах, той стана червен и ме разтърси слаб електрически ток. Саундърс се усмихна:

-         Тук даже и за теб входът е забранен.

Поклатих разочаровано глава и поехме надолу. Отидохме до сградата - и тя беше огромна, може би повече от 2 км дълга. Вътре приличаше донякъде на сграда на земна аерогара - имаше огромни табла и по-малки монитори, на които бяха изписани странни символи, прилични на китайски йероглифи.

-         Шефе, направи ми впечатление, че до екрана на входа на кораба имаше отвор като за кредитна карта. Може би се влиза с нещо такова.

-         Знам - и аз го забелязах. Но подобна карта досега не съм видял тук. Разбира се, аз съм обиколил не повече от 1 процент от тази сграда.

-         А на горните етажи бяхте ли?

-         Само на втория.

Сградата беше на 12 надземни нива, които можеха да минат за етажи, макар, че всеки бе висок колкото 5 земни. Освен това имаше и 3 подземни, които бяха доста интересни - в два от тях имаше нещо като метро. А в третия не можахме да влезем - и там до екрана имаше отвор за някакъв вид пропуск. Същото ни очакваше и на 12 ниво. Но на 11 ниво открихме нещо интересно - една машина която правеше пластични карти, пасващи в тези отвори. На пулта и за управление имаше доста символи идентични с тези на таблата - явно някаква чуждоземна азбука. Тогава ми хрумна, че най-близкия кораб също имаше няколко символа изписани по цялата му дължина. След малко Саундърс ми ги донесе нарисувани на лист хартия. Набрах ги на пулта и след малко държах картата с тези символи, която може би щеше да ни отвори вратата на този кораб. И наистина, когато пъхнах картата в отвора, екрана стана зелен и част от обшивката пред нас безшумно се плъзна встрани.

                                                                                              Глава 3

 

Кабината в която влязохме явно бе за изравняване на налягането и дезинфекция. Преживяхме няколко неприятни мигове - последователно бяхме изложени на особен вид газ, облъчване и накрая бяхме облети със струи от пяна, която за моя изненада миришеше приятно. След като тази баня приключи, минахме през нещо като сешоар, стената пред нас се плъзна встрани и попаднахме в една капсула, която с голяма скорост ни понесе към вътрешността. След около 30 секунди спряхме, поредната стена се плъзна встрани и попаднахме вероятно в командната зала на кораба. Тя беше доста обширна, а вместо стени явно разполагаше със съвършенни триизмерни екрани за външен обзор, защото около нас всичко се виждаше идеално. Саундърс безпогрешно се ориентира на пулта и откри с кой джойстик можем да приближаваме  и отдалечаваме образа. Качеството беше поразително - можеше да разгледаме с милиметрова точност всяка подробност от обшивката на един от най-отдалечените кораби, който се намираше поне на 10 км от нас. След няколко часа открихме как можем да излетим. Да излетим, но накъде?! А и не бяхме убедени, че ще можем успешно да се приземим някъде, макар, че явно кораба можеше автоматично да го направи - управляваше го мощен компютър. Но да общуваме с него на този етап бе невъзможно - трябваше ни добър лингвист, който да преведе тези неясни символи. Все пак след няколко часа компютърните ми умения дадоха резултат - вече можехме да общуваме с компютъра на най-елементарно ниво. Получихме триизмерно изображение на звездата и планетната система на която се намирахме - звезда от същия звезден клас като Слънцето, но само с 5 планети. Ние се намирахме на 3-тата планета, която доколкото можах да преценя беше малко по-голяма от Земята, но вероятно с по-малка плътност от нея, защото се чувствахме поне с 30 процента по-леки - следователно гравитацията и беше по-слаба. Получихме и карта на галактиката, но тъй-като никой от нас не беше специалист по астрономия, тя нищо не ни говореше.

След като обсъдихме всички за и против, все пак решихме да излетим и да разгледаме тази планета. Космодромът се намираше приблизително на екватора на планетата. Издигнахме се на около 10 км височина и започнахме сравнително бавно - с около 1000 км в час да летим в посока еквивалентна на земния запад. Преминахме над по-високи и по-ниски възвишения и след около 300 км полетяхме над океан. Не видяхме никакви следи от цивилизация - пътища, селища, сгради, далекопроводи или нещо подобно. Нямаше и никакви признаци на какъвто и да е живот - животни или птици. Възвишенията бяха голи, ако не се смята жалкото подобие на уродлива растителност - храсти от трьни с променлив цвят - от бледожълт до виолетов.

 

Според картата на компютъра след около 2000 км имаше друг континент или по-скоро остров с големината на Австралия. Увеличихме скороста до около 5000 км в час, тъй като в океана нямаше нищо интересно за наблюдение. Когато в далечината се появи бреговата ивица отново намалихме скоростта.

 

Тук явно се усещаше наличието на цивилизация. Само на 100 до 200 метра от брега имаше огромна метална конструкция с формата на решетка, която се простираше по дължината на цялото крайбрежие, докъдето стигаше обзорът. Компютърът подаде някаква серия импулси, плавно намали скороста и корабът увисна неподвижно над тази "решетка". Опитах се да го накарам да продължи, но без успех - нещо го спираше.

 

To be continued...

 

Денят започна както обикновено - с телефонен звън. Майкъл се протегна още сънен към слушалката, проклинайки наум този, който го събуди.

-      Здрасти, Майк - беше Боб - Стига си спал! Разбра ли, че стария ще те праща на „Секюрити Глоуб"?

• - Какво? Кога? - сънят отлетя като вихър...
• - Кога ли - днес - самолетът ти е след..., я да видя - точно 2 часа и 10 минути.
• - Е, имам време поне за едно кафе...
• - Страхувам се, че нямаш - старикът иска първо да те види, да те инструктира и да вземеш последната ни разработка.
• - Чакай малко, тестовете още не са приключили...
• - Това му го кажи на него, нали знаеш, той иска всичко да е готово вчера.
• - О, боже... - шефът му имаше отвратителния навик да уведомява своите подчинените за решенията си в последния момент.

 

Наложи се да се откаже от закуската, взе набързо един душ, обръсна се, облече се като за изложение и хукна към подземния гараж. След около 45 минути бе в кабинета на Роджърс на 59-тия етаж (викаха му веселия Роджърс, макар, че думата весел едва ли му подхождаше повече, отколкото на черепа на пиратското знаме). Старикът бе както винаги елегантен и безупречно обръснат. Стисна здраво ръката му, както винаги (Майкъл вече имаше тренинг и го изтърпя стоически) и го попита какво ще пие. Това разбира се, беше ритуал -  той много добре знаеше, че Майкъл не пие. След няколко общи приказки му подаде билета за полета до Лос Анжелос, обясни му в кой хотел има резервация и му нареди да вземе със себе си прототипа и тестовите резултати на новата алармена система, която Боб и Майкъл разработваха в най-строга секретност от няколко месеца. Майкъл се опита да възрази, че резултатите още не са пълни, но без успех. Старикът така го погледна, че той млъкна моментално.

 

След час и половина вече седеше в първа класа в просторния Боинг пред новия си лаптоп. Полетът мина нормално и след около 5 часа бе в Ел Ей. Поради смяната на часовите пояси бе загубил само 2 часa. За разлика от мрачното утро в Ню Йорк, тук времето бе чудесно - ярко слънце и температури, като през лятото въпреки, че бе началото на Април. Може би от времето, или от пътуването, но той огладня и закуси на аерогарата още веднъж.

 

Шефът му беше взел скъп и изискан хотел в Санта Моника, в близост до панаирното градче - благодари му мислено - дори и веселия Роджърс имаше някои човешки черти. Взе един душ в разкошната баня и пое към панаирното градче. Както и очакваше, беше пълно с хора - първия ден винаги е лудница - помисли си. Успя да влезе на 2 презентации, раздаде няколко визитки, събра още повече и без да усети, стана 16 часа. Хапна набързо, след това реши, че е време за малко почивка и се разходи край океана. Гледката си заслужаваше - небето бе кристално чисто и синевата му се отразяваше в безбрежната шир на Тихия океан, който напълно оправдаваше името си.

 

Вечерта хапна в любимия си китайски ресторант и се почуди дали да се обади на Джулия - една от бившите му приятелки, която на времето го бе наранила. Но реши, че не е време за сантименталности и освен това трябва да се подготви за неговата презентация утре.

 

Без да бърза, се прибра в хотела. Вечерната прохлада направо мамеше навън, затова реши да работи на терасата. След около 2 часа реши, че е готов, но още не му се спеше. Въздухът бе наситен с дъх на море и с някакви тайнствени ухания, които предизвикваха екзотични асоциации. Реши да се поразходи малко - човек не идва всеки ден в Л.А.

 

Благодарение на добрата си наблюдателност на около 500 м от хотела забеляза колата - тъмнозелено БМВ - последен модел. Направи му впечатление, че е спряна доста закътано, без светлини, но мотора работеше. Чу го чак като се приближи до нея. След това зърна маркуча от ауспуха и веднага разбра - вероятно опит за самоубийство. Инстиктивно се затича към колата и се опита да отвори някоя врата, но бяха заключени. Тогава хвана маркуча и го измъкна. Опита се да бръкне с ръка през леко отвореното стъкло, но без успех. Без да мисли повече, грабна един камък и счупи страничното стъкло. Отвори вратата и измъкна човека зад кормилото - беше млада жена, на около 25 години, с кестенява коса и красиво одухотворено лице. Беше побледняла, но имаше пулс. Майкъл и направи изкуствено дишане и когато усети, че диша, я натовари в колата и даде газ към най-близката болница. Там се наложи да остане около 2 часа - разпитваха го и докторите и полицаите. Оказа се, че освен отравянето, жената е и дрогирана, и че е било въпрос на минути да премине в отвъдното. Накрая уморен, но доволен, че е спасил човешки живот, Майкъл се прибра в хотела.

 

Въпреки умората не можа да заспи веднага. Пред очите му постоянно беше нейното красиво лице. А когато заспа, тя се промъкна в съня му, обсипа го с ласки, наричайки го "спасителю мой" и му призна, че е предотвратил убийство - мъжът и се опитвал да я убие. Събуди се доста объркан - сънят му бе толкова реален...

 

На рецепцията го очакваше луксозно опакован пакет. В него имаше скъп часовник "Патек Филип" и покана за вечеря от един от най-богатите хора в Л.А. - петролния магнат Уилсън.

 

Презентацията мина нормално, доста хора проявиха интерес и се наложи до късния следобед да отговаря на въпроси. Когато пристигна в хотела, вече го очакваха - огромна бяла лимузина с униформен шофьор. Взе един душ, преоблече се и тръгна.

 

След около 45 минути колата спря пред огромна къща във викториански стил. Лакей с бяла ливрея му отвори вратата. Пред него стоеше жената, която беше спасил. Беше в разкошна червена рокля с изящни сандали. Майкъл потръпна - тя бе със същата рокля в съня му. Тя му се усмихна очарователно и му подаде малката си ръка. Той инстинктивно я целуна и това го смути - не си спомняше досега да бе целувал ръка на жена в такава ситуация.

• - Добре дошли, мистър Грейтс - гласът и бе толкова нежен и музикален, че той буквално блокира - чувствайте се като у дома си! Аз съм Калиста Уилсън, но моля ви, наричайте ме Кали. Дължа живота си единствено на бързата Ви и смела реакция - аз съм Ви вечно задължена... Нали знаете, вече носите отговорност за живота ми...
• - Ама моля Ви, нищо особено не съм направил - заекна той - толкова се радвам, че сте жива и здрава... И ще ви помоля да ме наричате Майк.
• - С удоволствие, Майк. Заповядайте!

Влязоха в огромно предверие и бавно се качиха по мраморната стълба на втория етаж. Той не можеше да откъсне очи от нея - тя се движеше с грацията на млада кошута. Преминаха през още две помещения преди да влязат в огромен салон с маса за поне 40 души. На входа го посрещна среден на ръст мъж с внушителна осанка и студени очи. Тои се изпъна по войнишки, подаде му ръка и каза:

• - Дейвид Уилсън - аз съм Ви вечен длъжник, мистър Грейтс - Вие спасихте живота на жена ми! Ако мога да направя нещо за Вас, само кажете...
• - Ама моля Ви се, сър, всеки на мое място би го направил... Това, че я виждам жива и здрава е достатъчна награда за мен. Благодаря Ви за часовника, но нямаше нужда...

През очите на Уилсън преминя сянка, но той въпреки това се усмихна на Майкъл и го покани на масата. "Каква неискрена усмивка" - помисли си той - "този човек има очи на палач". Вечерятa започна с ордьоври, поне 5 предястия и рибни деликатеси, след това меса от глигани, зайци и сърни, естествено с богати гарнитури и десетки видове сосове, а накрая сладолед и разкошни плодови сладкиши. Като видя огромната маса, Майкъл реши, че сигурно ще седят на голямо разстояние един от друг, но за щастие не беше така. Седнаха един до друг с Уилсън, а очарователната му жена срещу тях. Тя чуруликаше през цялата вечеря с нежното си гласче, разпитваше Майкъл с какво се занимава, как живее и дали не би искал да се премести в Л.А. Той отначало се чувстваше неловко, но след това реши да се абстрахира от присъствието на петролния магнат и започна да говори по познатия си шармантен маниер, който обикновено го правеше неотразим в женските очи. В края на вечерята вече си говореха с Кали като стари приятели и имаше чувството, че я познава от години. Но въпреки, че усмивката не слизаше от лицето и, очите и не се смееха - в тях имаше болка и тъга. Уилсън му предложи след кафето да изиграят партия билярд - не беше учтиво да откаже. Уилсън играеше професионално, с точно премерени удари. Майкъл също не бе за подценяване, но не бе от неговата класа. А присъствието на Калиста го разсейваше допълнително. Уилсън му предложи да остане през нощта, но той учтиво отказа. Стисна ръката му, благодари за вечерята и си тръгна. Калиста го изпрати до долу. Гледаше го с такъв копнеж, че имаше чувството, че ще заплаче. Изпита ужасно желание да я целуне, беше сигурен, че и тя го желае, но не бяха сами. Отново целуна ръката и, благодари и за прекрасната вечер и си тръгна.

 

Беше твърде развълнуван, за да заспи. Реши отново да се поразходи край океана. Когато седна на една пейка и се загледа замечтано в наистина тихия океан, чу познатата мелодия на мобилния си телефон. Беше Калиста!

• - Здравей, Майк! Прощавай, че се обаждам толкова късно, но трябва да те видя. Извинявай, не мога да говоря много - удобно ли ти е утре в 12 часа в кафето на "Риц"?
• - Здравей, Кали! Толкова се радвам, че се обади! И аз искам да те видя! Разбира се, че ще дойда.
• - Благодаря ти! Ще те чакам! Ако си възпрепятстван, обади ми се на този номер, който излиза на дисплея ти - това е моят телефон. Чао!
• - Чао, Кали!

 

На другата сутрин имаше странното чувство, че постоянно го наблюдават. Струваше му се, че времето е спряло и че никога няма да стане 12 - през 5 минути си поглеждаше часовника. В 11:50 беше в "Риц". Точно в 12 тя се появи - беше с красива черно-бяла рокля, с шапка и тъмни очила, но той веднага я позна - би разпознал тази грация между хиляди. Направи му знак, че го чак отвън. Когато излезе отвън,  я видя как влиза в зеленото си БМВ и тръгва към него. Кали спря до него и му махна да се качва. Още не беше затворил вратата и тя даде рязко газ. Гумите изсвириха на завоя. Кали няколко пъти зави рязко, като непрекъснато гледаше в огледалото, премина през гаража на един търговски център с 4 изхода и накрая влезе в един подземен гараж. Тя излезе от колата и му направи знак да я последва. Изкачиха се по една вита стълба и влязоха в обширна спалня, тънеща в полумрак. Щорите бяха спуснати, но все пак се виждаше разкошно кръгло водно легло.

 

Когато вратата зад тях се затвори, без да каже нито дума, Кали свали тъмните очила, прегърна Майкъл и започна пламенно да го целува. Той почуствува как се възбужда, плъзна ръка по гърдите и и бавно разкопча роклята и, като едновременно с това нежно я целуваше по врата и ушите. Тя свали сакото му и на свой ред разкопча ризата му и започна да го целува по гърдите и корема, бавно слизайки надолу. Майкъл междувременно бе разголил красивите и твърди гърди и ги целуваше ту нежно, ту дръзко, захапвайки зърната. Кали разкопча панталона му. От възбуда члена му бе излязъл извън тесния слип. Тя го погали нежно с ръка, а след това започна да го целува. Той изпадна в екстаз. Бавно и свали бикините и погали с пръсти клитора. След това плъзна език по него. Кали заскимтя от удоволствие и се заизвива в греховни конвулсии. Същевременно пое изцяло члена му в уста и започна да го смуче. Майкъл почуствува, че скоро ще експлодира, прегърна я, страстно я целуна и внимателно проникна в нея. Движенията им ставаха все по-бързи, възбудата се надигаше все повече и повече, докато накрая експлодира... И двамата едновременно достигнаха до върха и изтощени останаха около  няколко минути неподвижни един до друг.

 

След това Майкъл започна нежно да я гали и целува. Членът му отново се втвърди. Кали извади отнякъде една влажна гъба и внимателно го избърса. След това продължи да го смуче и целува, като милваше с пръсти тестисите. Удоволствието бе неописуемо. Той я галеше нежно по гърба, като слизаше бавно надолу. След това обхвана двете съвършенни полукълба и започна лекичко да ги натиска и разтваря. Премина с език  бавно по средата между тях. Докосна нежно ануса - тя потръпна... Майкъл погали нежно с езиче клитора и и едновременно с това галеше внимателно ануса и.  Кали изпадна в екстаз и простена:

• - Искам те, искам те целия в мен...

Той не чака втора покана, накара я да застане на четири крака, обхвана прекрасните полукълба, разтвори ги и бавно проникна в нея. Кали потръпваше, смучеше пръстите си  и извиваше на всички страни малкото си дупенце. Майкъл продължи да масажира анусчето и, докато започна да се разтваря и да пулсира от възбуда. Тогава внимателно вкара палеца си вътре. Кали буквално полудя и изхриптя:

• - Искам го, искам го там...

Майкъл лекичко разтвори ануса и и с бавни движения, милиметър по милиметър проникна вътре. Когато достигна до тъй наречения G-пункт, тя получи страхотен оргазъм и застена неистово... А секунди по-късно и той изригна като гейзер...

 

Когато главите им малко се проясниха, тя направи нещо неочаквано - сгуши се като малко дете в него и заплака. Въпреки богатия си опит с жените, този път Майкъл не знаеше как да реагира. Погали я по косата, целувайки я нежно и шепнейки и красиви думи. След малко тя се успокои, извини се, че е загубила контрол и му прошепна:

• - Обичам те, спасителю мой! Знаеш ли, че мъжът ми искаше да ме убие...
• - Какво искаш да кажеш? Имаш ли доказателства? Каза ли го на полицията?
• - Не... Не е толкова просто - ти забравяш кой е Дейвид Уилсън в този щат - той определя кой ще стане шеф на полицията тук... Той е почти над закона... Губернаторът също му дължи поста си.
• - От колко време сте женени?
• - Близо година... Аз съм втората му жена. Първата е изчезнала при неизяснени обстоятелства - страхувам се, че същото ще се случи и с мен...
• - Защо мислиш, че иска да те убие?
• - Дейвид е психопат - той обожава да измъчва някого, но не физически, а психически и да се наслаждава на неговите мъки. Но аз се опитах да не участвам повече в неговите перверзни игрички и имах глупостта да го заплаша, че ще го дам под съд. Това го стресна, но той ми каза, че ако го направя, ще ме убие. И беше на път да го направи...
• - Това е ужасно! Защо не го запишеш на магнетофон и се обърнеш към ФБР?
• - Не е толкова просто... Но аз блъфирах и затова съм още жива. Казах му в болницата, че имам доказателства и ако умра, ще излязат на бял свят.
• - Но такива нямаш...
• - Поне засега не. Но може би имам свидетели. Той мисли, че може да купи всеки, но не е така. Омразата на някои хора към него е по-силна от страха и парите.
• - Благодаря ти за доверието. Мога ли с нещо да ти помогна?
• - Ти вече ми помогна достатъчно, скъпи! Съжалявам, че те забърках в тази каша - нямам право да рискувам и твоя живот...
• - Ти разбира се още не ме познаваш, но скоро ще разбереш, че рискувам с удоволствие - за мен рискът е солта на живота...
• - Докога ще останеш в Л.А.?
• - По принцип утре ми е последния ден. Но естествено мога да остана още няколко дни. А ти имаш ли възможност да дойдеш в Ню-Йорк?
• - По принцип да, но трябва да внимавам - сигурна съм, че мъжът ми е пуснал някой да ме наблюдава.
• - И аз имам странното чувство, че днес съм постоянно под наблюдение...

 

To be continued...

Бях отегчен. Скуката заплашваше да се превърне в раздразнение. Самолетът за Мадрид щеше да излети с два часа закъснение – по технически причини. Така престоят ми на летище “Клотен” в Цюрих от три стана пет часа. А пет часа са доста време, когато си сам и в чужд град.

Швейцария не бе непозната за мен – бях живял тук година и половина, но това бе преди цяла вечност – оттогава бяха изминали близо 18 години. Все още си спомнях с приятно чувство за разкощното жилище с огромна тераса с изглед към езерото в Бил – красив град на около 30 км северозападно от Берн. Тогава бях доста по-млад, по-наивен и хранех известни илюзии. А сега съм на 43, циничен, без илюзии и невярващ на никого. Интелигентен, говорещ пет езика, с две висши образования, специалист в областта на компютрите и алармените системи. Идеален кандидат за тайните служби. И те не закъсняха да ме завербуват. И най- странното е, че станах най-обикновен куриер. Понякога си мисля, че за човек с моите способности това си е чиста загуба на време, но тъй като ми писна да се занимавам с компютри, а много обичам да пътувам, пък и заплащането е добро, си казвам, че си живея добре и не бива да се оплаквам.

Задачите ми се свеждаха до срещи с различни хора в различни краища на света от които получавах пликове, пакети, понякога куфари, и ги предавах на други хора. След всяка успешно завършена задача получавах 5000 $ в банковата си сметка. Връзката с мен се осъществяваше по служебния ми GSM. От него нямах право да говоря с никого, освен в спешни случаи – можеше само да ми се обаждат. Затова бях с два мобилни телефона, но това вече не правеше впечатление на никого – през 2003 година и децата в детската градина имат мобилни телефони.

Този път ме бяха изпратили в Москва. Стоях там цяла седмица – все пак играех турист. Отседнах в малък луксозен частен хотел в предградията. Изкуших се да взема кола под наем (говорех перфектно руски), но указанията бяха други. Затова се возех в таксита – по-трудни са за проследяване. Разгледах няколко музея, разходих се по Червения площад. Чак на петия ден се срещнах с “подателя”, Срещата бе в един огромен универсален магазин. След като подателят се убеди, че аз съм “пощаджията”, той ми обясни, че пакетът за мен е в една от съблекалните. Наложи се да премеря и да купя един летен панталон и няколко ризи. След това отрупан с пакети спокойно поех към хотела си. Два дни по-късно без особени произшествия заминах за Мадрид. Полетът ми бе през Цюрих. “Пратката” както винаги бе в багажа ми, който пътуваше директно за Мадрид.

Беше краят на Юни – от 2 седмици температурите в цяла Европа не падаха под 32 градуса дори и през нощта. Асфалтът по магистралите беше започнал да се размеква и затова товарните автомобили в южна Европа полуиха забрана за движение между 12 и 18 часа. Може би горещините бяха причина за забавянето на моя полет? Слаба вибрация, последвана от птича песен ме изтръгна от мислите ми. Звънеше служебният ми телефон.

- Слушам.

- Налага се промяна в плановете. Трябва моментално да летите за      Йоханесбург. Билетът ви е на шалтера на South African Airways.

- А багажът?

- Ние ще го вземем в Мадрид и веднага ще го препратим в Йоханесбург.

- Разбрах.

- Когато пристигнете в Йоханесбург, а това ще е утре към 9:00 часа  местно време, ще ви се обадим.

- О.К.

- Приятен път, Майкъл!

- Благодаря!

Досадата ми вече се превърна в ръздразнение. Искрено се надявах да си почина малко след последните две задачи – курс между Стокхолм и Тел-Авив и сега Москва – Мадрид. Но явно нямаше да стане. Какво пък – “Човек предполага, Бог разполага” казах си и се опитах да се успокоя. Моника щеше да се ръзсърди, че толкова време не сме се виждали, но аз подозирах, че си е намерила някой с който да се утеши – все пак от 6 месеца тя ме виждаше само по няколко дни в месеца. Тъй като знаеше, че съм палав, тя ми подхвърли, че сигурно във всеки голям град вече си имам по една любовница - като моряците. “Това не е лоша идея” - помислих си не на шега. Като малък мечтаех да стана моряк и сега, макар че летя, пак обикалях света и бях доволен от това.

Както и очаквах, самолетът за Йоханесбург излиташе чак в 21:30, т.е трябваше вместо три да стоя още пет часа на летището. “Ааа, този път не са познали” казах си и тръгнах към изхода. Взех такси и скоро седях в един от любимите ми ресторанти – руски ресторант на брега на езерото. Имах късмет, че беше Понеделник - иначе тук масите се резервират с дни напред. Въпреки това ресторантът бе пълен повече от половината. Докато чаках ордьовъра, дискретно се огледах. На съседната маса вечеряха възрастни швейцарци. Встрани от тях седеше дебела рускиня с много гривни и пръстени и се караше тихо на дъщеря си. Но вниманието ми привлече крайната маса по диагонал. На нея седеше странна двойка. Мъжът бе възрастен, висок, мургав с тънки мустачки – типичен южноамериканец. А спътницата му бе пищна брюнетка с къса пола и доста изрязана блуза, която повече показваше, отколкото скриваше. А тя имаше какво да покаже! Брюнетката ръкомахаше и сърдито му говореше на италиански, а той само кимаше с виновно изражение.

В този момент изведнъж настана тишина. Шумът от бърборене и тракане на прибори внезапно секна. Погледнах към входа и замръзнах в буквалния смисъл на думата. В ресторанта влезе младо момиче. Думата “красавица” е много бледа, за да изрази красотата и. Не се наемам да опиша лицето, тялото или походката и - те бяха просто съвършени. За този тип жени един мой приятел казва, че “когато я видиш ти спира часовника и му се напуква стъклото”. Тя се усмихна и сякаш в залата изгря слънце. Несъзнателно всички присъстващи отвърнаха на усмивката и. Тя пресече целия ресторант, мина край мен и така ме погледна, че щях да получа инфаркт. След това седна на една от съседните маси. Бях готов да се закълна, че в бездънните и сивозелени очи имаше любов, любов насочена към мен. Към мен - един застаряващ Дон Жуан, който въпреки че благодарение на чудесната си коса без нито един бял косъм изглежда на 30-на, не блести нито с особена красота, нито с особена мъжественост? Може би ме познава? Изключено - бях сигурен, че никога не съм я виждал – такова момиче не се забравя.

Отново я погледнах и не можах да повярвам на очите си. Тя ми направи знак да седна при нея. Посочих се с пръст и попитах с очи “Аз ли?”. “Да” - отвърна ми тя с усмивка. Станах и като привлечен от магнит седнах до нея. С периферното си зрение (защото не можех да откъсна поглед от нея) забелязах как от всички останали маси ни гледаха – нея с възхищение, а мен със завист.

-   С какво мога да ви бъда полезен? – попитах прелестното създание.

-         Вие сте Майкъл Грейтс, нали? – изчурулика тя на хохдойч със швейцарски акцент.

-         Да, а...вие?

-         Жозефина Шнайдер. Но всички ми казват Нина. Така се радвам да се запознаем!

-         Удоволствието е изцяло мое!

-         Вие познавате майка ми – Лили! Знаете ли от колко време ви търся?

Изведнъж в паметта ми изплува лицето на Лили -  невзрачна швейцарка, с която ходих няколко месеца малко преди да напусна Швейцария.

-         А тя как е? И брат ви? – спомних си чаровното 10-годишно момченце с очи на Ален Делон, което много ме обичаше.

-         Мама почина преди 6 месеца от рак – лицето и помръкна. А Марк е добре. Той завърши в Оксфорд и сега живее и работи в Лондон.

-         Съжалявам много за майка ви... Прощавайте, но защо ме търсите от толкова време?

-         Защото... вие сте моят баща...

За няколко секунди загубих съзнание. Случвало ми се е и друг път – имам ниско кръвно налягане. Пред очите ми изведнъж всичко изсветля и стана ослепително бяло. Когато дойдох на себе си, видях, че тя ме е прегърнала и ме гали с нежната си ръка.

-         Папа, не се вълнувай! Ужасно съжалявам, че ти го казах така внезапно. Ако знаеш мама колко те обичаше и колко много те е търсила из целия свят. Открихме адреса ти във Виена, когато вече я беше напуснал. Но един частен детектив успя да открие настоящия ти адрес в Лондон и даже те проследи до тук – до летището в Цюрих. Знаеш ли колко ми струваше да забавя полета ти за Мадрид с два часа? През това време дойдох тук от Женева с хеликоптер. Трябваше да летя с теб за Мадрид, но ти изглежда си решил пак да ми избягаш в Южна Африка!

-         Си... сигурна ли си в това, че аз съм твоят баща? – започнах да заеквам.

-         Разбира се! Не ми ли вярваш?

-         Не ми се сърди, но не вярвам на никого. Някакси невероятно ми изглежда да имам толкова красива дъщеря.

-         Бвлагодаря ти! – тя се изчерви от удоволствие – Естествено можеш да направиш тест за бащинство. И между другото нямам никакви претенции към теб – аз съм напълно осигурена материално от дядо и баба – може би си спомняш, че те имат няколко хотела.

-         Спомням си. Помня също, че майка ти не говореше с тях от 16-годишна възраст.

-         Така е. Но преди да умре се сдобриха.

-         Радвам се - в думите ми не звучеше особена радост.

-         Ако знаеш как искам да те опозная! Цял живот ми е липсвал баща! Би ли ми погостувал за няколко седмици?

-         С удоволствие Нина, благодаря ти за поканата! Но сега трябва да замина за Йоханесбург.

-         Тогава ми позволи да дойда с теб. Моля те!

-         В Южна Африка? Сигурна ли си в това?

-         Напълно! От 18 години те търся и сега няма да ми избягаш!

-         А билет имаш ли? Самолетът излита след по-малко от 4 часа.

-         Това не е проблем – тя се обади на някой по телефона и на очарователен френски му нареди да и вземе билет първа класа за полета за Йоханесбург тази вечер.

Следващите два часа и половина прекарахме в разговори и унищожаване на изискани деликатеси.

-         Знаеш ли, че въобще не си се променил - каза ми Нина и ми показа моя снимка направена от майка и преди 18 години в Люцерн – И още нямаш бял косъм! Веднага те познах!

Тя седна едва ли не в скута ми и непрекъснато ме галеше и докосваше. Сега бе мой ред да се изчервя от удоволствие и леко неудобство. Почуствах се малко като в “Хомо Фабер” – дъщеря ми бе прелестно създание в което не можеш да не се влюбиш...

-         Нали не си женен? – попита ме със страх в гласа Нина

-         Не съм съкровище и никога не съм се женил.

-         А къде живееш сега – в Лондон, нали?

-         Да, а ти?

-         Ами в момента живея в Женева, но тази есен ще дойда в Лондон. Смятам да уча като Марк в Оксфорд.

-         О, не само красива, но и умна! Наистина си моя дъщеря!

-         Убедих ли те? – тя се усмихна – Майка ми винаги казваше, че си един от най-умните мъже, които е срещала. И резултатът съм аз! Вярно ли е, че само няколко дни в месеца прекарваш в Лондон, папа?

-         Вярно е, за съжаление. Работата ми е свързана с много пътуване. Апропо – май е време да тръгваме за летището.

За моя изненада край езерото бе кацнал хеликоптер, с който доста бързо отидохме до летище “Клотен”. Влязохме през VIP входа - явно дъщеря ми имаше доста връзки. През време на полета, а и след това тя ме държеше за ръка като малко дете. Преди да се качим в самолета се скрихме от любопитните погледи във VIP ложата. А в кабината на първа класа, която бе почти пълна, естествено всички погледи бяха насочени към нас, по-точно към Нина. Тя не спираше да ме залива с поток от информация – как е преминало детството и, как са ме търсели по целия свят. Изглеждаше толкова искрено щастлива, че направо се засрамих, че с авантюристичния си начин на живот съм и попречил да ме намери по-рано.

         - Моля те, папа, разкажи ми какво си правил през тези 18 години?

Започнах послушно да и разказвам за 6-годишния си престой във Виена, годината в Южна Африка, трите години в Сингапур и 4-те в Ню-Йорк. Разказах и за чудесното лято с Емануела във Венецуела, за 6-те месеца в Австралия и веселата година в Париж.

-         Ах ти! – скара ми се тя с усмивка – Докато ние с батко и мама се убивахме да те търсим, ти живот си си живял! Баща ми е бил истински бохем! Колко време ще бъдем в Йоханесбург? Кога ще дойдеш при мен в Женева? Кога ще идем при Марк в Лондон? И той много иска да те види!

-         Не зная, съкровище! Надявам се, само няколко дни. Била ли си в Южна Африка?

-         Не, никога.

-         Много е красиво, въпреки, че сега там е зима. Е, такива студове като в Европа няма – Йоханесбург е на 26-тия паралел южна ширина. Можем да се разходим до Сън сити – сигурен съм, че ще ти хареса!

-         Обещаваш ли?

-         Да!

Като награда получих една целувка, която ме накара да се почувствам неудобно.

-         Разкажи ми за твоите родители? – помоли Нина.

-         Ами какво да ти разкажа – баща ми почина миналата година. Той беше архитект. Мама умря малко преди него – тя бе хирург. Татко е роден в Лондон, но е израснал в Америка. Баща му е американец, а баба ми беше англичанка. Мама е родена във Виена, но е израснала в Германия. Баща и беше грък или македонец – не зная точно. Той е починал, когато съм бил на 1 годинка. А баба ми – австрийската графиня е починала много преди аз да се родя. Другият ми дядо – американецът – бе типичен каубой – той ме учеше да яздя, когато бях малък. Те с баба ми се разведоха на стари години. Много палав беше дядо ми. Сигурно на него съм се метнал! А и баща ми не падаше по-долу – този тип хора не са създадени за семейство. Той също като мен пътуваше из целия свят и строеше сгради. Спомням си, че когато бах малък, през повечето време бяхме сами с мама и той много ми липсваше. Така, че напълно те разбирам и много съжалявам, че си била сама...

-         Ти не си виновен, папа! Ти не си знаел за мен. Мама всичко ми разказа – тя така съжаляваше, че не се е омъжила за теб, а сте се скарали за някаква глупост. А и тя няколко пъти ти е казала да не я пазиш и че ако забременее от теб, сама ще отгледа детето и никога няма да те потърси.

Това беше самата истина. Само дето не се скарахме “за глупост”, но това вече нямаше никакво значение.

До три часа през нощта говорихме, смяхме се, тъгувахме, но накрая умората надви и Нина заспа. Гледах я и не можех да повярвам, че тя е мое дете, плът от плътта ми и кръв от моята кръв. Това прекрасно създание бе плод на една случайна връзка, без никаква любов, поне от моя страна, основана само на сексуалното привличане. Аз дори малко се срамувах пред себе си за този тип връзки, но както се казва и аз не съм светец и нищо човешко не ми е чуждо, макар че когато съм влюбен, съм много верен на половинката си.

Близо час по-късно преуморен емоционално и аз заспах. Към 8:00 часа местно време се събудихме. Малко по-късно кацнахме в Йоханесбург. Нина ме попита дали имам резервация, но аз и обясних, че ще ме посрещнат или ще ми се обадят къде имам резервация. Тя усети, че съм обвит в някаква тайнственост и това само засили любопитството и. Обадиха ми се точно в 9:00 – още чакахме на паспортния контрол. Помолиха ме да взема едно такси до “Сендтън” и да се настаня в хотел “Микеланджело”. Дъщеря ми настоя да вземем апартамент и след малък спор аз отстъпих.

Познавах добре “Сендтън” – бях живял тук. Това е най-луксозният квартал на Йоханесбург. Намира се в северната му част, посока Претория. Тъй като багажът ми замина за Мадрид и щеше да пристигне чак на другия ден, имах нужда от бельо, риза, чорапи и тоалетни принадлежности. Смятах да поръчам всичко по телефона, но Нина ме убеди, че е по-добре да си го избера лично от магазина. А “Микеланджело” е само на 2 крачки от огромния шопинг център “Сендтън сити”. Ето защо отидохме там и тя ми избра разкошна риза на “Армани” и разни други дреболии. През това време аз успях да поръчам цветя и когато след чудесния обяд в един гръцки ресторант се върнахме в хотела, във вазата в хола имаше букет разкошни червени рози.

-         Обичам те, папа! – Нина ме обсипа с целувки

-         Е, по-кротко! Нищо особено – само един букет с цветя.

-         Това е най-хубавият букет в живота ми!

Погалих я бащински по косата. В този момент звънна служебният ми телефон.

-         Майкъл , след 30 минути започва прожекция на “Терминатор 3” в киното в “Сендтън сити”. Бъдете там.

-         Разбрах. О.К.

-         Ходи ли ти се на кино, Слънчице? – попитах Нина.

-         На кой филм, папа?

-         “Терминатор 3”

-         Ами добре. Не си ли уморен?

-         Ни най-малко! Покрай теб се подмладих!

След 30 минути седяхме в киното със задължителните пуканки и кока-кола. Някъде по средата на филма до мен седна млад мъж и след размяна на пароли ми подаде малък дипломатически куфар. Веднага след това той излезе. Това обаче не остана незабелязано от Нина, която май само се правеше, че гледа филма, а всъщност се оглеждаше с любопитство, присъщо на възрастта и.

         Няколко минути по-късно се чу пронизителен вик и прожекцията бе спряна. Помолиха ни да напуснем, защото в тоалетните на киното е извършено убийство. Това не ме учуди много – Йоханесбург е града с най-много убийства на глава от населението в света, но когато излязох и видях кой изнесоха на носилка от тоалетните, изтръпнах – това беше младежът, който ми предаде куфарчето. Бяха го покрили, но за момент чаршафът се вдигна от течението и видях ужасения му поглед (не му бяха затворили очите) и дупката от куршум между очите. Нина също ги видя и уплашено се сгуши в мен.

-         Папа, този човек ти каза нещо преди малко, нали – прошепна ми тя.

-         Не го познавам, съкровище. Попита ме къде е тоалетната.

Тя поклати недоверчиво глава, погледна с укор куфарчето, което носех, но нищо не каза.

След като се прибрахме в хотела, се затворих в банята и се обадих на един номер за “спешни случаи”. Наредиха ми да запазя спокойствие и да не напускам веднага хотела и Йоханесбург, както ми диктуваше здравият разум. Опитах се да обясня на Нина, че животът ми е в опасност, че нямам никакво право и нея да я излагам на такава и е по-добре тя веднага да си замине за Женева, но тя не искаше и да чуе да ме остави тук сам “в леговището на лъва”, както тя се изрази. Каза, че или ще заминем заедно, или остава с мен. Междувременно се стъмни. Вън валеше неприятежн дъжд. Не ни се излизаше и затова поръчахме вечеря в апартамента. Опитахме се да гледаме телевизия, но Нина искаше постоянно да прави нещо с мен. Тя измъкна отнякъде карти и започнахме да играем покер. Тя се оказа изненадващо добра и въпреки, че играехме на дребни центове ми обра над 50 евро.

-         Къде се научи да играеш така? – попитах я с удивление.

-         Батко ме научи! А него мисля, че дядо го е научил. Папа, моля те, нека поговорим с теб сериозно!

-         Добре. Какво те измъчва?

-         Доколкото разбирам, вършиш нещо много опасно и го правиш за пари, а не по убеждение, нали?

-         Може да се каже. И заради тръпката може би – аз съм авантюрист по природа. Но досега животът ми никога не е бил директно заплашен. А твоя нямам никакво право да рискувам!

-         Искам да те помоля, ако е възможно да престанеш с тази опасна работа и да си намериш по-безопасна. А докато си намериш нещо подходящо, позволи ми аз да те издържам.

-         Благодаря ти много за предложението, но това не е толкова просто, съкровище...Във всеки случай тази мисия трябва да я завърша. След това ще видим. Сега, когато има за кого да живея, наистина трябва да си намеря по-безопасна работа!

Нина ми се усмихна с благодарност. Дойде време за сън. Аз я оставих на огромното водно легло в спалнята и легнах на канапето в хола. Но през нощта тя непрекъснато се мяташе и бълнуваше и ме принуди накрая да я гушна за да заспи. Так и се събудихме – прегърнати и омотани в един чаршаф. На мен ми стана малко неудобно – все пак тя не е малко момиче, а е почти на 18 години, но тя само ми се усмихна и ме целуна по носа.

Утрото е по-мъдро от вечерта – казват мъдрите. Дъждът беше спрял и огромното южноафриканско слънце грееше навън. Закусихме в ресторанта на хотела. Точно ставахме от масата, когато един от разпоредителите ми съобщи, че куфарът ми току що е пристигнал от Мадрид, и мога да го получа след като се разпиша на рецепцията. Разписах се и пет минути по-късно куфарът ми бе доставен в апартамента. Както и предполагах, пакетът от Москва го нямаше – той явно вече бе доставен на получателя. Тъкмо си подреждах дрехите, когато звънна служебният телефон.

-         Майкъл, тази вечер ще летите за Париж. Има резервация и за дъщеря ви. – усетих иронична нотка в гласа – Преди полета не излизайте никъде. Обядвайте в апартамента. В 19:30 ще ви вземат с кола. Приятен път!

-         Благодаря. Разбрах.

Денят премина някак мудно. На фона на чудесното време навън, забраната да излизаме си беше цяло наказание. Но това бе и добър повод да се опознаем по-добре. С изненада установих, че дъщеря ми е умна, добра, внимателна, скромна, грижлива, весела, но не лекомислена, не пие, не пуши и слава богу не взима наркотици – изобщо дете-мечта! Какво ти дете – тя вече си беше чудесна малка лейди със съответното възпитание. Не смеех да я попитам дали си има приятел (нещо, което е съвсем естествено на нейната възраст), но сърцето ми изпита ревност при мисълта, че скоро тази прекрасна птичка ще отлети нанякъде и ще свие ново гнездо с някой друг.

В 19:30 слязохме във фоайето. Колата закъсня само с две минути. Беше огромен черен брониран джип “Шевролет”. Тръгнахме по “Ривония авеню”, но вместо да продължим по магистралата за аерогарата, колата зави към “Совето”. Тъй като познавах града – бях живял тук близо година, това не ме притесни – знаех, че това е най-прекия, макар и може би не най-бързия път до летището. Когато се появиха къщите от картон и колата намали заради голите деца, които играеха на пътя, усмивката на Нина изчезна. Явно никога не бе виждала такава мизерия.

Внезапно се случи нещо страшно. Чух свистене и секунда по късно двигателят на джипа експлодира. От този момент всичко ми изглеждаше като на забавена лента. От силата на експлозията (вероятно бяха изстреляли по нас противотанков снаряд) джипът се разцепи на 2 части. Предната с шофьора и човека до него започна да се търкаля напред. Вътре гореше и със сигурност спътниците ни бяха загинали. Заднатя част, която беше допълнително бронирана, се обърна надясно, плъзна се по дясната страна, след около секунда се обърна още веднъж, плъзна се по покрива и после за моя изненада се преобърна на още 180 градуса и спря точно зад една картонена колиба. Само секунда след това през платното, където се търкаляхме (бяхме навлезли в насрещното платно), профуча огромен камион цистерна свирейки оглушително с клаксон.

Първата ми реакция бе да прегърна здраво Нина, и да я закрия с тялото си, а след експлозията и тя инстинктивно се вкопчи в мен. Когато колата (или това което беше останало от нея) спря, някой започна да стреля яростно с автоматично оръжие по нас. За моя изненада прозорците на джипа след тази каскада бяха здрави и куршумите също не успяха да ги пробият – явно това бе специално бронирано стъкло.

-         Как си миличко? Боли ли те нещо? Ранена ли си? – попитах трескаво. Все още се страхувах да я пусна.

-         Добре съм , папа! Ти как си?

-         Нищо ми няма.

-         По лицето ти има кръв!

-         Одраскал съм се – не е страшно.

Извадих мобилния телефон и набрах номера за спешни случаи. Получих потвърждение, че след по-малко от 10 минути ще получим помощ и заповед да не мърдаме от джипа. Тези 10 минути ми се сториха цяла вечност. Нина почисти раната на челото ми, целуна я и каза, че съм герой.

-         Героинята си ти, Слънчице! – казах нежно – И можеш да бъдеш сигурна, че това ще е последната ми мисия!

Точно след 10 минути пристигнаха още два черни джипа. От единия ми направиха знак, че можем да излезем. След малко пътувахме към аерогарата. Оказа се, че и багажът ни е преживял благополучно каскадата. Влязохме без да чакаме през VIP входа и след 30 минути бяхме в самолета на Ер Франс. Когато излетяхме, въздъхнах с облекчение – за втори път се страхувах за живота си в Йоханесбург. Спомних си как преди няколко години на 30-ти Декември излетях за Франкфурт, след като в последния момент успях да хвана самолета – нападнаха таксито ми и ме обраха, добре, че не ми взеха паспорта и ме оставиха жив.

По разписание трябваше да пристигнем в 7:30 СЕВ в Париж. Но съдбата бе решила друго... Малко преди 6:00 се чу приглушена експлозия, самолета се разклати сериозно и всички се събудиха. Няколко минути по късно паднаха автоматично маските с кислород и командирът на самолета съобщи, че поради нарушение херметичността на корпуса и проблеми във хидравликата, ще трябва да кацнем принудително. Да кацнем, но къде? Когато погледнахме през прозорците, видяхме само безбрежната морска повърхност – летяхме над Средиземно море. Самолетът бързо губеше височина. Стюардесите извадиха спасителните жилетки и ни показаха как да си ги сложим. В очите на пътниците се четеше страх. Някои се молеха, други плачеха. Аз, както обикновено, бях спокоен. В такива ситуации паниката ме посещава с 10-15 минути закъснение – това ме е спасявало многократно. Моето спокойствие се предаде и на Нина. Облякохме спасителните жилетки и седнахме наведени напред, както обясниха стюардесите. Тя ме стисна за ръката със цялата сила, която имаше и прошепна:

-         Ако умрем, ще умрем заедно, папа!

-         Не говори глупости, Нина! Аз съм още много млад да умирам, да не говорим за теб! Всичко ще бъде наред, ще видиш!

Ударът беше страшен. Само коланите ни удържаха от излитане по допирателната. Корпусът на съмолета се разцепи на няколко части. За момент загубих съзнание. Но две нежни ръце и гласът на Нина ме свестиха.

-         Папа, потъваме!

Наистина водата нахлуваше бързо в кабината и тя започна да се накланя на една страна. Освободихме се от коланите и излязохме през аварийния изход, който някой вече бе отворил.

-         Можеш ли да плуваш, съкровище? – попитах Нина.

-         Да, а ти?

-         И аз. Скачай!

Скочихме във водата и побързахме да се отдалечим с плуване от корпуса, защото при потъването му се образуват водовьртежи. Няколко  минути по-късно кабината потъна. Навсякъде околко нас плуваха отломки, хора и... трупове. Аз доплувах до част от обшивката, която можехме да използваме като импровизиран сал. Помогнах на Нина да се качи, след това и аз се качих. ”Салът” ни бе мъничък – освен за нас двамата, нямаше място за никого.

-         Нина, добре ли си? Нещо боли ли те?

-         Не, папа – нищо ми няма. А ти как си?

-         И аз съм добре.

-         Направо не мога да повярвам, че сме преживели самолетна катастрофа! Ти се държа толкова хладнокръвно – като Джеймс Бонд!

-         Е, чак като Джеймс Бонд... Той едва ли би загубил съзнание...

Извадих мобилния си телефон, опитах се да го включа и за моя изненада той оживя. Баха ми казали, че е водоустойчив, но аз не вярвах на рекламата. Но... нямаше мрежа – явно бяхме в открито море, далеч от всякакъв бряг.

Скоро слънцето се издигна високо в небето и стана доста горещо. Нина искаше да се съблече, но аз не и разреших – със сигурност щеше да изгори на това силно слънце. Тя се държеше достойно и въобще не протестираше, даже беше радостна, че преживява такива приключения с мен. Аз обаче не бях много  радостен от случилото се и постоянно се упреквах, че лекомислено рискувах живота на дъщеря си.

През целия ден не се случи нищо. Чак привечер един хеликоптер на френската брегова охрана ни спаси. Закараха ни в Марсилия. Там преспахме в един хотел близо до аерогарата и на другия ден със първия самолет заминахме за Париж. Вероятността да намерят куфара ми в Средиземно море беше нищожна, така че можех да считам мисията си за приключена. Все пак получих нареждане да изчакам няколко дни в Париж.

Целия първи ден се разхождахме. Бяхме в любимия ми център “Жорж Помпиду”, който парижани с обич наричат “Бобур”, качихме се естествено на Айфеловата кула и след това се разходихме в градините на парка “Тюйлери”. Нина измъкна отнякъде едно миниатюрно дигитално фотоапаратче и постоянно ме снимаше или ме караше аз да я снимам.  А на другия ден отидохме в “Евродисни”. Тя беше ходила вече там многократно за разлика от мен. Тя ми беше гид. Беше чудесно – за няколко часа станах отново дете. И вече така свикнах с Нина, че бях готов да приема нейното предложение да поживеем няколко месеца заедно.

Тъкмо когато мислех, че всичко е приключено, се случи невъзможното – на третия ден ми се обадиха, че са намерили багажа ми и мога да си го получа. Два часа по-късно слязох на рецепцията, разписах се и си получих куфара. Един пиколо го качи в апартамента.

Учудих се, че не ме посрещна веселия смях на дъщеря ми. Погледнах в банята, но и там я нямаше. Помислих, че може би е излязла да ми купи нещо – тя обожаваше да ми прави подаръци. Но в такъв случай щеше да ми остави бележка – имахме изрична уговорка. След 20 минути паниката започна да се надига у мен. В този момент звънна хотелският телефон.

-         Майкъл Грейтс?

-         На телефона.

-         Слушайте внимателно и не ме прекъсвайте! Дъщеря ви е отвлечена. Ако искате да я видите пак жива, трябва да ни предадете това, което получихте в Йоханесбург – гласът беше безстрастен, със стържещ метален оттенък (вероятно човекът използваше скремблър) – Елате след 10 минути на северния вход на универсалния магазин който се намира срещу вашия хотел. Сам. И без номера!

Нямаше време за паника. Незабавно се обадих на телефона за спешни случаи. Оттам ми наредиха да отворя куфарчето, дадоха ми шифъра, да скрия съдържанието му някъде в хотела и да се ява на уреченото място с празно куфарче. Увериха ме, че ще бъда под постоянно наблюдение.

За моя изненада в куфара имаше само една сребриста цилиндрична метална капсула, дълга около 10 см  с диаметър около 1,5 см. Тя изглеждаше съвсем монолитна – нямаше и следа от процеп или капак по нея. Тежеше не повече от 200 г и беше доста хладна на допир. Почудих се къде да я скрия, но реших, че колкото и да е ценна, не струва повече от живота на дъщеря ми и я сложих във вътрешния джоб на сакото си.

Точно след 10 минути бях на северния вход на универсалния магазин. До мен спря сребриста лимузина, шофьорът ми отвори вратата и ме покани вътре. Огледах се и влязох. Колата незабавно потегли и доколкото можах да определя се насочи на запад. След около 15 минути път с максимална скорост навлязохме в югозападното предградие на Париж – “Вил дьо Марн”, което добре познавах – на времето бях живял няколко месеца тук.

Колата спря за момент пред масивна метална врата, от двете страни на която се издигаше 3-метрова тухлена стена. Над  вратата имаше две телевизионни камери. Вратата се отвори и след около 100 м алея сред разкошни дървета спряхме пред огромна вила. Човекът, който ми отвори вратата, бе с красива униформа, бели ръкавици и физиономия на английски лорд.

-         Добре дошли, сър! Последвайте ме, ако обичате! – каза той с оксфордско произношение.

Той ме придружи през предверието и един великолепен тъмночервен салон с доста статуи и картини, които доколкото можех да преценя бяха оригинални и вероятно струваха цяло състояние, до един не по-малко разкошен кабинет в който имаше над 30 монитора, сателитни приемници и всякаква друга електроника.

 

To be continued...